САМО ОНЗИ, КОЙТО ОСЪЗНАТО МОЖЕ ДА КАЖЕ ДА“ НА СИЛАТА НА

САМО ОНЗИ, КОЙТО ОСЪЗНАТО МОЖЕ ДА КАЖЕ „ ДА “ НА СИЛАТА НА ВЪТРЕШНОТО СИ ПРИЗВАНИЕ, съдебна експертиза ПРЕВРЪЩА В ЛИЧНОСТ; КОЙТО ОБАЧЕ Й съдебна експертиза ПОДЧИНЯВА, БИВА УВЛЕЧЕН ОТ СЛЕПИЯ ХОД НА СЪБИТИЯТА И УНИЩОЖЕН.

Величието и изкупителният героизъм на всяка същинска персона се състои в това, че сама се принася в жертва на своето предопределение със съзнанието, че изважда на бял свят в своята самостоятелна реалност това, което, несъзнавано от групата, би я довело единствено до крах.

Един от най-блестящите образци за живот и за смисъл на личността, който е съхранила историята, откриваме в личността на Христос .

В християнството /между другото единствената вяра, преследвана от римляните/ се образува антиподът на римската фикс идея за великолепие, присъща освен на Цезар , само че и на всеки римлянин.

Противоречието личи на всички места където се сблъскват култът кам Цезар и християнството. Както знаем обаче от намеците на евангелистите за душевните процеси в личността на Христос , това несъгласие изиграва решаваща роля и в душата на създателя н християнската вяра.

Разказът за изкушенията в пустинята ясно демонстрира каква душевна мощ има Христос – там той е изкушаван от дяволската мощ на актуалната му логика на психиката.

Дяволът е обективно-психичното, в чийто плен са всички нации в Римската империя; по тази причина той дава обещание на Исус всички земни царства, като че ли има намерение да го направи Цезар .

Следвайки вътрешния глас на своето предопределение и предназначение, Исус непринудено се подлага на нападките на имперското безумство, обзело всички – и спечелили и победени.

Така той познава природата на обективно-психичното, което излага на премеждия целия свят и поражда блян по освобождение, прочут и на езическите поети.

Исус не потиска и не оставя да бъде подтиснат от тези душевни нападки, които умишлено самичък поема върху себе си, а ги асимилира. Така господстващият над целия свят Цезар е сменен от духовно царство, а imperium Romanium – от универсалното отвъдно Божие царство.

Докато целият юдейски народ чака като избавител един също толкоз враждебен и политически деятелен воин, Христос извършва месианското си предопределение не толкоз в името на своята нация, колкото на целия римски свят, като напомня на хората остарялата истина, че където доминира силата, няма обич, а където владее любовта, силата няма място.

Религията на любовта е цялостната психическа диаметралност на демоничния фетиш на римляните към силата.

Уникалният живот на Христос се е трансформирал в заветен знак, тъй като е психически първообраз на единствения логичен метод на живот, а точно на живот, който се стреми към самостоятелното, ще рече безспорното и абсолютно реализиране на личния вътрешен закон.

Обожествяването на Исус , както и това на Буда , не ни учудва, а изрично потвърждава голямата полезност, която хората придават на тези герои, а с тях и на идеала за образуването на личността.

И в случай че през днешния ден се основава усещане, че сляпото и разрушително превъзходство на безсмислените групови сили е изтикало на назад във времето идеала на личността, това е единствено краткотрайна опозиция против превъзходството на историята.

Дори болшевизмът, който е последна форма на радикализъм, балсамира Ленин и трансформира Карл Маркс в избавител. Идеалът на личността е неотменима нужда на човешката душа и бива защитаван толкоз по-фанатично, колкото по-неподходящо олицетворение е получил.

Дори култът към Цезар е бил изопачен фетиш към личността, а модерното протестанство, чиято сериозна теология от ден на ден разклаща вярата в божествеността на Христос , намира последно леговище в личността на Исус .

Да, по този начин наречената от нас „ персона “ фактически е обгърната във великолепие и загадъчност. Всичко, което можем да кажем за нея, е незадоволително и несъответстващо и непрекъснато съществува заплаха диалогът да се изгуби в празно и фанатизиращо бърборене.

Дори самото разбиране за персона е толкоз неясно и зле дефинирано в ежедневната приложимост, че мъчно ще се намерят двама души, които да го схващат по един и същи метод.

Така както значимата персона оказва освобождаващо, избавително, преобразуващо и лечебно влияние върху обществото – раждането на личността работи лечебно на индивида – като че ли някой загубен в заблатени ръкави приток още веднъж открива своето корито, или камък, който е лежал върху никнещо семе, бива отместен и стръкът може да стартира естествения си напредък.

Вътрешният глас е гласът на един по-пълноценен живот, на едно по-широко и всеобхватно схващане. Тъй като образуването на личността е равнозначно на потенциране на съзнанието, в митологичен смисъл раждането на героя съответствува със символичното прераждане на слънцето.

По същото причина множеството герои имат свързани със слънцето атрибути, а мигът на раждане на личността им се назовава прояснение.

Страхът, който множеството хора изпитват пред вътрешния глас, не е толкоз хлапашки, колкото може да ви се стори.

Съдържанията, с които си има работа лимитираното схващане, не са по никакъв начин безвредни, както демонстрира класическия образец с живота на Христос или също толкоз показателно прекарване на Буда с демона Мара , а по предписание крият характерна заплаха, друга за всеки субект.

Вътрешният глас нормално ни носи нещо недобро и даже зло. Това е по този начин по нужда, защото човек нормално има по-ясно схващане за добродетелите си, в сравнение с за пороците – от положителното се страда по-малко в сравнение с от злото.

Вътрешният глас показва злото по подвеждащо безапелационен метод, с цел да ни накара да му се подчиним. Ако не го сторим, нищо в това видимо зло не прониква в нас и не може да се извърши никакво обновяване и излекуване.

Когато Азът изцяло се подчини на вътрешния глас, тогава всичките му наличия работят като демони, което води до неизбежна злополука.

Ако Азът обаче бъде зависещ единствено частично и посредством себеутвърждаване се избави от цялостно усвояване, тогава той може да асимилира вътрешния глас и се оказва, че злото, което този глас носи, е зло единствено видимо, а в действителност е източник на излекуване и прояснение.

Вътрешният глас е „ луциферичен “ в най-строгия и еднопосочен смисъл на думата и по тази причина слага индивида пред крайни морални решения, без които той в никакъв случай не би се издигнал до положение на цялостна осъзнатост и не би се трансформирал в персона.

Във вътрешния глас по непонятен метод са смесени най-низкото и най-висшето, най-хубавото и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – същинска зейнала пропаст от комплициране, заблуди и обезсърчение.

Смехотворно е, несъмнено, когато гласът на всеблагата и в същото време всепоглъщаща природа бива упрекван в разбойничество. Ако ни наподобява най-вече злобен, това е най-много поради остарялата истина, че положителното постоянно е зложелател на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към обичайно считаното за положително, когато това е допустимо. То както споделя Фауст :

Ако реализираме в този свят положително,

Измама и неистина е към този момент по-доброто!

Доброто обаче не е постоянно такова, тъй като другояче не би имало нищо по-добро. За да пристигна по-доброто, положителното би трябвало да си отиде. Затова и Майстер Екхарт споделя:

Бог не е добър, другояче би могъл да е по-добър.

Има времена в историята, когато нещо положително би трябвало да си отиде, заради което призваното да го смени изначало наподобява зло. Цитираната нагоре мисъл демонстрира какъв брой рисково е даже единствено докосването до тези проблеми; какъв брой елементарно единствено би могло да се промъкне злото под предтекст, че е по-добро!

Който обаче не може да изгуби живота си, няма и да го резервира.

Раждането и животът на героя постоянно са в заплаха. Типични образци за това са змиите на Хера , които заплашват кърмачето Херакъл , питонът, който ще се опита да попречи на раждането на бога на светлината Аполон , избиването на младенците във Витлеем.

Формирането на личността е рисковано начинание и е трагично, че таман демонът на вътрешния глас съставлява по едно и също време висша заплаха и незаменима помощ. Трагично е, само че е разумно. Естествено, че е по този начин.

Можем ли да укоряваме човечеството и доброжелателните пастири на стадото или загрижените татковци за това, че издигат защитни стени, измислят безапелационни мечти и предлагат проходими пътища, които се вият сред пропасти?

В последна сметка воин, лидер и избавител е оня, който открива нови пътища към по-голяма сигурност. Бихме могли да оставим всичко постарому, в случай че не се постановяваше да открием този път и човечеството не трябваше да търпи неимоверни премеждия, до момента в който не го открие.

Неоткритият път в нас е жива психологична действителност, която класическата китайска философия назовава „ дао “ и съпоставя с воден поток, непреклонно пробиващ си път към своите цели.

Да бъдеш в дао значи реализирано съвършенство, целокупност, изпълнено предопределение, начало, цел и цялостно реализиране на присъщия на нещата битиен смисъл.

Личността е дао.